Таланти и поклонници на Копакабана !
Иван Кавръков(р-л трио пиано), Александър Таргов и Димитър Табаков (китари)
ЩАСТЛИВ ТАБАКОВ
Добре дошли и бъдете щастливи !
четвъртък, 7 юни 2012 г.
сряда, 15 февруари 2012 г.
Първа награда за есе: Регионален конкурс по случай 15 години ХГ "Дамян Дамянов" - Сливен 2012 г. - Браво на Димитър !
Родино моя! Колко те обичам!
„Благодаря ти, българска обител,
че сбра в разкъсаната ми снага,
икони и бунтарски знамена,
олтари на неверие и вяра.”
Meчтая да пътувам. Но накъде да тръгна... Може би към Антарктида или към Хаваите! Копнея да видя нови хора, нови Светове и Галактики. Представям си, че пристигам на някой остров, където господар е Природата, че пътешествам из дивите гори на Амазония, че откривам водопада Анхел, че се нося из водите на Мъртво море, или в дълбините на самата Марианска падина... Препускам с Аспаруховите войни. Сещам се как хан Аспарух забил на брега на реката прабългарското знаме – конска опашка, и казал - "Тук ще бъде България!" Учили сме за покръстването на българите от княз Борис, за златния век на Симеон, за двамата братя измислили нашата азбука, за ослепените Самуилови войници, за Левски. И още много славна история.
Образът на България. Колко пъти съм си го представял? И всеки път ми се е виждал по-красив и по-красив. И винаги толкова различен. Някой виждал ли е две еднакви планини? Някой пил ли е два пъти от една и съща вода? Има ли еднакви облаци? Всеки път, по който вървим, един и същи ли е? Всички ние на тая земя еднакви ли сме? Не, не сме! Но ни обединява едно нещо - това, че сме българи. Това, че езикът, на който говорим, е български. Това, че когато някой каже “нашето знаме”, в паметта ни изплуват облаци бели в небето над родната земя. Зелени поляни, натежали от капките роса. Кръв червена - напоила земята ни.
Стоя на брега на Дунав, яхнал черно конче. Там, където хан Аспарух е стъпил. Пак в шепата стискам българска пръст. Пред мен се е ширнала равна Добруджа.
Препускам сред море от златно жито. Около мен се носят песни на жътварки. Спирам да послушам, но врано конче не трае. Рипна, препусна и ето ни на Балкана. На Сините камъни, на Слънчева поляна.
От върха на планината виждам житните ниви на Тракия, под парещите слънчеви лъчи. Безкрайни градини изпълнени със слънчогледи, насочили златни глави към небето. “Тракия равна градина в нашата мила родина”. Когато се тракийци уморат, та седнат и да си починат, пък тогава нека пак песен извият. От ония песни тъй тъжни. Да пея за оная майка горкана де син и балкана хванал.
Че ми е драго да пея. Мило ми става на сърце. Душата ми песен носи. Литни ми песенчице, литни на далеко, на далеко към Петрова нива. Дето Странджа в полите си е свила. Там се пее, свири и нестинарките хоро играят, жарта им гори нозете, а те се молят не спират на св.Константин и Елена.
Сменят се картини прекрасни, текстове тежки, мелодии нежни. Не стигат песните да изкажа що е за мене България. И бият го българинът, а той пее не спира. От нейде пак глас се зачува: „Еничари ходят мамо, от село на село, мъжки рожби вземат мамо, еничари правят” И майките плачат, и децата пищят, и само вярата им остава едничката, непогазената. И в църква ги затварят майките, децата. Седмици глад и жажда! На края безверниците стрелят по църквата, палят я и тя се срутва над главите на християните. Остава само тя - вярата и кладенеца изкопан с голи ръце от хората, за да намерят вода. Родино за тебе живота си дадоха. За тебе Батак 5000 души жертва даде на неверниците, че да е България свободна!
Пък възседнах конче и се спуснах през гора зелена. Бяга конче, бърза, златно слънце иска да надбяга, през долина с рози-трендафили. Преди зора да зазори да стигне там долу в Софийското поле. Да види как да бранят христовата вяра са тръгнали кон до коня, юнак до юнака, сабите им като ясно слънце а войводата им сам цар Иван Шишман.
Да види как Витоша се е извисила като орел над софийско. И като погледнах надолу видях весели шопи. Един копае - десет пеят. Пеят и се смеят. Като пеят силно подвикват ”Де си Марко, Марко кралевиче да свободиш три синджира роби?”. Със здраве, им рекох! А конче изцвили и напред се завтече.
Цял ден не стига да пребродя родина мила. И така. Очи видяха що видяха: Рила, Пирин, Родопите и Странджа съзряхя. Малко ли врано конче лудува, из Тракия и Добруджа! И колко много си припомних, и колко ново научих. Сърцето ми пак затуптя силно, че ми е мило за родина.
От когато ярко слънце на небосвода изгрее, докато мрак припадне и луна заблести. Щях да пея със глас меден. Да пея песни от Пирин: За Йованината изгора. Да пея за Яне Сандански - що за народ загина. За Миле поп Йорданов, за Гоце Делчев и сговорна дружина.
Да пея песни Родопски - за Руфинка лична невяста. Що си е болна легнала на високата планина! За Делю хаидутин. Дето се бие с турците да не му потурчат селото, и в селото момите.
Да ми се носи песен из Шар голяма планина. Притурила се и затрупала два овчаря, на мъдрост ни научила, че „любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба”. И за хубава Биляна, дето платно бели на Охридските извори.
Че, ми са мили песните на мойта родина, с кръв са писани, тежки и изстрадани.
На финала ще завърша с една история. История, която много обичам да разказвам.
Когато бог създал земята, започнал да дава земи на различните народи! Дал що дал. Раздал всичката земя. Не останала само за Българите. Затъжили се те и заплакали. Тогава бог рекъл: “Не плачете, не тъжете, българи. Вижте, не ми остана земя, която да ви дам, но ми остана едно кътче, кътчето, в което живея. Давам ви го - вие само го пазете.” И българският народ, от тогава до днес, пази своя рай, завещан му от бога.
Искам да остана в нашия рай, България, защото:
- небето се оглежда в бистрите езерата на Рила!
- звездите най-ярко блестят над Пирин!
- Балканът пази спомена за Ботев и Караджата!
- Родопите останаха непокорени и в тях ехти камбанен звън!
- в Добруджа е побит мечът на Аспарух!
- опълченците все още бдят на Шипка!
- въпреки границите Вардар, Струма, Места и Марица се срещат в Бялото море!
- враговете на България още помнят вика „Напред! На нож”!
- нито едно българско бойно знаме никога не попадна в плен!
- моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура!
- държавата ни отвоюва своята над 13-вековна история на Балканите! В Европа!
- България е моята Родина!
- харесвам малките затънтени градчета, в които всички се познават.
- Обичам миризмата на дъжда и тревата.
- Обичам топлотата на близките ми хора.
И защото тук е моят дом!
Димитър Щастливов Табаков
ПМГ “Добри Чинтулов”, 8 в клас
Сливен
вторник, 3 януари 2012 г.
I награда от Национален ученически конкурс за есе „За да се знае кои сме и за да ни има (Делото на Братя Миладинови)” - БРАВО МИТКО !
За да се знае кои сме и за да ни има
(Делото на Братя Миладинови от погледа на съвременника)
През хилядолетната история на България нашият народ е преминал през много години на величие и години на потисничество.
Създаването, изграждането, развитието на държавата ни е свързано с приобщаването на българите към християнските добродетели и култура.
След многото битки с византийци и варвари от юг се задава нова опасност – османските турци. Вместо да се обединят пред общия враг, балканските народи отказват съюза, предложен от Византия. Те губят битката при Косово поле и Никопол. Завоевателите превземат крепост след крепост.
Годината е 1396. Ордите на султан Баязид I окончателно сломяват съпротивата на народа ни и превземат Видинското царство. Покорени са всички наши земи. България пада под турско иго за 500 години. Съграденото от поколения е разрушено.
Така моят народ попада под робство, а България става част от османската държава.
Но народът не се примирява с новата власт. Не иска да дава децата си за еничари. Не иска да пълни сараите на султана с красивите си дъщери. От малката искрица на надеждата се раждат пожарите на Търновското и Чипровското въстание. Неуспехът им не сломява духа на българите. Появяват се хайдутите. От лични отмъстители по-късно те стават борци за национална свобода.
Годината е 1762. Един монах пише книга за славната историята на един поробен народ, за да повдигне духа му. Паисий, Софроний, Иларион Макариополски, братя Миладинови, Левски, Ботев обединяват народа за борба за българска църква, за светско образование, за самостоятелна държава, за свобода.
България, смазана от петвековното робство, продължава да стене. Губи децата си. Губи земите си. Но българският език продължава да живее.
Годината е 1861. Тогава се издават „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Само този сборник да бяха направили е достатъчен имената на двамата братя да влязат в историята на нашия народ.
Димитър Христов Миладинов
Наум Христов Миладинов
Константин Христов Миладинов
Трима братя родени в Струга, на брега на Охридското езеро. Български възрожденци, учители-просветители, фолкролисти. Обявени за „царски душмани”, арестувани и затворени. Димитър и Константин умират от тиф в цариградските тъмници през 1862 година.
Това е историята на хора, които мечтаели да осигурят бляскаво бъдеще на един народ.
Всичко започва, когато руският проф. Виктор Григорович посещава Охрид. Там той се среща с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Харесва и записва българска песен, изпята от майката на Миладинови. Димитър обещава да събере и изпрати още фолклорни песни. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език.
Константин Миладинов обработва събраните в Македония народни песни. През 1860 г. във Виена се среща с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер с молба за помощ. Епископът се съгласява, но поставя условие, книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се с думите:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми, това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“.
В „Епопея на забравените" Иван Вазов дава израз на почитта на българския народ към делото на Миладинови. Той поставя двамата братя в редицата на мъчениците на национално ни възраждане. Поетът свързва техния подвиг на народни будители и просветители с голямото значението на сборника им.
Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на тези песни? Защо е трябвало да жертват живота си в онези тъмни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им?
Било е време, когато младите българи, учили в Атина, се завръщали в родината си, „ставали учители по гръцки език и разпространители на гръцки идеи, срамувайки се да се нарекат българи, макар техните роднини да не знаят нито една гръцка дума"
Тъкмо в борбата срещу гърцизма, за въвеждане на родния български език в църкви и училищата, се състои основният смисъл на делото на двамата братя. Те из¬ползват „народното поетическо творчество” като могъщо средство за повдигане на патриотичния дух на българите. В песните е описано героичното минало на народа с богатството и красотата на българския език, описани са битът, ле¬гендите и преданията на българския народ.
XXI век е. Век на интернет и нови технологии. Науката се развива. Хората стъпиха на луната и вече гледат към Марс. Можем свободно да пътуваме в света, да общуваме с различни хора и на различни езици. Нашият Език също се развива. Днес той е официален в Европейския съюз.
Това дължим на братя Миладинови. Те не са позволили българският език да се загуби под натиска на турските и гръцки поробители. Те са едни от тези борци, на които трябва да благодарим, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език.
И днес има хора, които се срамуват, че са българи. Пишат на латиница, използват чужди думи. Ето защо, когато някоя чуждица ни се стори нова, модерна, по-удобна от съществуващата българска дума, да си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни.
И днес има нужда да се замислим над думите на Кирил философ “ Голи са без книги всички народи”. За да оцелеем като нация.
Изминали са 150 години от издаването на „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Заслужава си да го имаме в библиотеките си. За да помним. За да се знае кои сме. За да ни има.
Димитър Щастливов Табаков
ПМГ “Добри Чинтулов”, 8 клас
Сливен декември 2011г.
сряда, 11 май 2011 г.
II Награда от Регионален ученически конкурс "135 г. от избухването на априлското въстание"
„135 години Априлско въстание”
Стоил воевода
(есе)
През хилядолетната история на България, българският народ е преминал през много години на величие и години на потисничество.
Създаването, изграждането, развитието на българската държава е свързано с приобщаването на българите към християнските добродетели и култура. Хан Аспарух, княз Борис I, управлението на цар Симеон - наречено „Златен век”.
След многото битки с византийци и варвари от юг се задава нова опасност – османските турци. Вместо да се обединят пред общия враг, балканските народи отказват съюза предложен от Византия. Те губят битката при Косово поле и Никопол. Завоевателите превземат крепост след крепост.
Годината е 1396. Ордите на султан Баязид I окончателно сломяват съпротивата на българите и превземат Видинското царство. Покорени са всички български земи. България пада под турско иго за 500 години. Съграденото от поколения е разрушено.
Така моят народ попада под иго, а България става част от османската държава.
Но народа не се примирява с новата власт. Не иска да е рая. Не иска да дава децата си за еничари. Не иска да пълни сараите на султана с красивите си дъщери. От малката искрица на надеждата се раждат пожарите на Търновското и Чипровското въстание. Неуспехът им не сломява духа на българите. Появяват се хайдутите. От лични отмъстители по-късно те стават борци за национална свобода. През 1762 един монах пише книга за славната историята на един поробен народ, за да повдигне духа му. Паисий, Софроний, Иларион Макариополски, Левски обединяват народа за борба за българска църква, за светско образование, за самостоятелна държава, за свобода.
В Априлското въстание загиват най-храбрите синове на България. Един от тях е - Стоил Иванов Вучков -“Войводата”. Тръгнал от новозагорското село Инджекьой. Смел, честен, свободолюбив, от овчар в Добруджа се превръща в хайдутин. Той спасява хората във Варненско и Балчишко от турските безчинства.
Дружината му се увеличава и той тръгва към Котленския балкан. Те решават да преминат през Котел. По идея на воеводата, една част от дружината са преоблечени в турски дрехи, като заптиета, а друга част от четниците - като роби с вързани на гърба ръце. Никой от котленските турци не открива измамата, и те продължават към Сливенския балкан. Воеводата иска да види България свободна.
Верен на идеала си, че всички трябва да участват в борбата, той емигрира в Румъния. Там се свързва с революционния комитет. Определен е за помощник апостол на Иларион Драгостинов и войвода на чета във Втори Сливенски революционен окръг по време на Априлското въстание през 1876 г.
Апостолите решават вместо въстание в Сливен, да се води четническа борба в планините. За тази цел трябва да се организира въстаническа планинска база. Тази задача е възложена на Стоил Войвода. Научавайки за започналата борба в Панагюрище, сливенските революционери свикват събрание. Набелязан е план за извеждането на въстаниците в Балкана. Малка част от събралите се хора, заедно с Ил. Драгостинов и Г. Обретенов заминават за укрепения лагер на Стоил войвода.
Пролет е. Месец май е, а вали сняг. И времето е против въстаниците. Дружината, наброяваща 72-ма души, води тежки сражения с турските потери, тръгнали по следите им оставени в снега. Над село Раково се води тежък бой, в който загива безстрашният революционер Георги Обретенов - синът на баба Тонка. Неговата гибел е удар за бунтовниците.
Силите на въстаниците бързо намаляват, мнозина от тях са ранени, пушките им са мокри и не могат да стрелят.
На 10 май 1876 четата води кървав бой при село Нейково. Воеводата е ранен, а знаменосецът Стефан Серткостов – убит. Въпреки болката, Стоил Войвода спасява знамето и повежда останалите въстаници по пътя на безсмъртието, а те са само четири. Между селата Близнец и Бинкос попадат на засада и Стоил Войвода е отново ранен. Останалите живи четници, водени от Войводата, си проправят път през Балкана към полето. Въстаниците се опитват да преминат река Тунджа и да се спасят в Средна гора. Те не могат да пресекат пълноводната река, защото са изтощени от глад и умора. Остават за почивка във върбалаците около реката.
На 13 май в местността Чешме, при село Бинкос са обградени от потеря и заловени. Воеводата дръзко отказва да върви завързан. Вбесени от предизвикателната гордост на войводата, аскерите му отрязват главата след жестоки мъчения. Турците занасят главата му набучена на кол в село Близнец.
Пролет е. Отново е Април. Както преди 135 години. Редят се годините, но спомена за храбрите и смели мъже, жертвали се за родината са живи в сърцето на народа. Днес ние се прекланяме пред героите, дали своя принос за свободата ни, за гордостта да се наричаме българи.
Ние, потомците на героите пазим святата им памет. Те са ни предали най-великия урок по родолюбие, който ни е нужен и днес. Нека оживее споменът за драматичната Априлска епопея, от която ни делят вече 135 години.
Вечна памет на героите загинали за свободата и бъдещето на България!
Димитър Щастливов Табаков, 7г клас
У-ще „д-р Иван Селимински” - Сливен
събота, 7 май 2011 г.
X Национален конкурс "Бог е любов" 2011 - Първа награда за есе VII-VIII кл. Браво на Димитър !
Петата Божия заповед
Почитай баща си и майка си,
за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.
есе
Животът на човек е пъстра броеница от радости и скърби. Човешката душа е сцена на непрекъсната борба между доброто и злото.
Затова Бог е дал на хората Десет заповеди. Те Приличат на буквара, от който се учим да четем и посочват ясно кое е добро и зло.
Никой човек не желае да го лъжат, ограбват или клеветят. За това трябва и той да не лъже, да не краде, да не клевети. Това е лесно за разбиране.
Седя, взирам се през прозореца...небето бавно притъмнява. Започва да вали... На дървото отсреща има гнездо с малки пиленца. Те пиукат уплашено. Светкавици разкъсват небето. В далечината се появяват две птици, кацат и разперват крила над тях, за да ги защитят. Така е при всички животни. А при човека?
Родителите са създали своите деца... те ги отглеждат, хранят, възпитават. Те са сътворили техния живот. Те ги закрилят от ветрове и природни стихии, те ги пазят от опасностите на света.
Какво е обичта? Какво е дълга?
Родителите ни имат дълг към нас. Той не им е наложен от никого... те просто го имат. Дори детето да се откаже от родителите си, те не могат да се откажат от него. Заложено някъде вътре в тях... да ни обичат, да ни желаят най-доброто и да милеят за нас. Дори да са разочаровани от нас, дори да са ни ядосани, обичта им не може да се скрие. Някъде там, в сърцето на всеки родител, има местенце, което винаги ще е отворено за нас, което винаги ще мисли за нас, което винаги ще се стреми към нас.
Освен дълга в родителското сърце, там има и обич... Безкрайно много обич, която не може да бъде изместена от нищо друго. Може да бъде помрачена, но да изчезне – никога.
Затова детето е длъжно да уважава своите родители. Но не всяко дете се отнася добре към тях и оправдава грижите им.
За това, Бог е дал специална заповед, децата да почитат родителите си.
Но защо Бог казва “почитай”, а не “обичай” родителите си?
По-лесно е да обичаш, отколкото на дело да уважаваш и да почиташ.
Да ПОЧИТАШ тези, които са те създали – това означава, че ти трябва да ги уважаваш. Независимо дали мислиш, че те заслужават или не заслужават това. Дали са богати и силни или са останали бедни и слаби.
Едно неблагодарно дете, забравя, че не може да се издължи за грижите, положени за него. За безсънните нощи, когато майка му е бдяла над него, за баща му, който е жертвал всичко, за да го облече, нахрани и изучи.
Горчивата дума изречена от син или дъщеря не се забравя. Тя отваря рана, за която няма лекарство. Но една топла дума на благодарност, радва сърцето на родителите повече от всичко.
В една народна приказка се разказва за един син, който изгонил баща си от къщата, защото жена му така заръчала. Той нямало какво друго да направи и изпълнил поръчаното. Всеки ден синът хранел баща си в обора, докато накрая разбрал, че е сгрешил и го приютил в дома си.
Сещам се и за друга, в която се разказва за един цар, който заповядал да убиват старите хора, но когато се случили сушави години и се наложило да намерят семена за жито, никой не знаел къде да търси. Всички боляри били обречени, докато един от тях не попитал стария си баща от къде да намерят семена. Този син единствен не бе убил баща си. Това спасило него и цялото царство.
И в днешно време се случват такива неща.
Вчера като се разхождахме с моите приятели, чухме някаква жена, която умоляваше дъщеря си да й помогне за тежката чанта. Момичето се дърпаше и говореше високо и без уважение, викаше. Жената се приведе, нарами тежката чанта и бавно тръгна. Дъщерята не й помогна.
Замислих се ...
Когато се прибрах мама чистеше. Взех прахосмукачката и почистих моята стая, а след това попитах с какво друго да й помогна. Усмивката на мама стопли сърцето ми.
Моите родители. Моето семейство.
Когато съм радостен или тъжен. Когато съм болен. Когато някой ме нарани. Когато се скарам с приятели. Когато имам своите победи, успехи или съм объркан. Аз зная, че то е до мен. Тогава споделям с моето семейство и усещам любовта, и добрината на мама, и силата, която татко ми дава. И аз се чувствам сигурен и защитен.
Ако всеки човек по света, повярва в способността си да сътвори и да дари онова малко чудо - наречено ДОБРО…
Помислете си само ...
Ние обичаме своите родители и ги уважаваме, защото те са най-святото нещо, което можем да имаме.
Бог е казал „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”.
Димитър Щастливов Табаков, 7г клас
сряда, 12 януари 2011 г.
I място в регионален литературен конкурс за стихотворение

От детството по-хубава приказка няма
Моето детство е приказка шарена:
То може да е синьо,
като лятното небе,
като морето необятно,
като очите на малко дете.
Моето детство е златно,
като блеснало слънце
над ниви и узрели жита.
Като детска мечта.
Понякога то е зелено,
като поляна със свежа трева.
Като изгряла зора
над пролетна гора.
Детството мое е бяло,
като детската душа,
като извор със бистра вода.
То блести засияло, като ярка звезда.
Моето детство е пъстро,
като дъга след дъжда.
Появила се,
за да огрее тя света.
Моето детство е волно,
като полета на птица
над планина.
Като звънкия смях на деца.
От моето детство
по-хубава приказка няма!
Димитър Щастливов Табаков, 7г клас
У-ще „д-р Иван Селимински”
събота, 23 октомври 2010 г.
Първа награда за есе "Аз и моят град" - за празника на Сливен - 2010 - Честито на Димитър !

Приказката на земята ни
Meчтая да пътувам. Но накъде да тръгна... Може би към Антарктида или към Хаваите! Копнея да видя нови хора, нови Светове и Галактики. Представям си, че пристигам на някой остров, където господар е Природата, че пътешествам из дивите гори на Амазония, че откривам водопада Анхел, че се нося из водите на Мъртво море, или в дълбините на самата Марианска падина... Препускам с Аспаруховите войни. Сещам се как хан Аспарух забил на брега на реката прабългарското знаме – конска опашка и казал - "Тук ще бъде България!"
Истилифунос, Туида, Ислимие, Савулен, Суида, Селимно, Свилне, Сливно, Сливне...
За много хора тези имена не значат нищо. Но на мен те ми нашепват за вековна история. За минало величествено, славно, героично. Но и трагично, тъмно… Но никога срамно! Защото това е името на моят роден град сгушен в полите на Сините камъни.
“Ето го, заграден на запад и север от високи рътлини и скалисти хребети, той е застанал на границата между Стара планина и равнината, опрял гръб на Балкана, с лице към Тракия…”
Сливането на планината с полето...
Сливането на трите реки - Асеновска, Селишка и Новоселска...
Случвало ли ви се е да отидете на излет в планината и да не можете да се насладите на гледките, с които сте обградени? Чистотата на гората да ви заплени и да останете омагьосани? Вековни дървета да се издигат пред вас и да спускат клони надолу, за да ви прегърнат? Някъде в далечината да се чува почукването на самотен кълвач.
Случвало ли ви се е да стоите пред извор и да гледате неговите води, чисти като душата на дете, ронейки се като майчини сълзи, бистри като кристали?
А случвало ли ви се е от върха на планината да видите житните ниви на Тракия под парещите слънчеви лъчи? Да гледате безкрайни градини изпълнени със слънчогледи, насочили глави към небето, като че се усмихват? Забелязвали ли сте колко красиво е всичко това и какво неоспоримо величие притежава? Има кътчета пренесени от древността и съхранени с много усилия. Докосвайки се до тях ти никога не можеш да ги сравниш с каквото и да било друго. Прелестта на тези места не може да се опише с думи, тя трябва да се види.
„Сините камъни са най-красивата част в целия Източен Балкан. Всеки дол, всеки чукар, всяка гънка от тях дават най-разнообразни и живописни изгледи, безброй водопади нарушават тишината на долищата. Стотици вирове се крият под лещаците и орешаците. На всяка стъпка, на всеки завой пътникът остава удивен от новите картини, които природата тъй умело е композирала.”
Халката! Старинни легенди разказват,че Сливенското поле е било море, а на халката завързвали корабите.
Кушбунар! Рядко живописен, известен още на траките, прочут с лековитите си свойства още преди много години. Тук са се събирали славните хайдути войводите Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Злати воевода ...
Вървя по улиците на моя град…
Вглеждам се в тях и търся очите на хората. Някъде там, в далечното минало по същите калдъръмените улици е вървяло момче като мен...
Вървя по дъждовните улици на моя роден град…Разпънал чадъра, бавничко крача и подреждам нахлуващите мисли. Откъде да започна...
Старият бряст, Орлето, Хаджи Димитър, Филип Тотю, Добри Чинтулов, д-р Иван Селимински....
Борци и будители! За свобода и просвета.
Даскал Добри Чинтулов създава едно от най-модерните училища преди Освобождението в България.
В Сливен е направила първи стъпки българската индустрия. Тук Добри Желязков е открил първата текстилна фабрика на Балканския полуостров.
Славно минало! А бъдещето?
Всички мечтаем нашият град да е известен, красив, чист... Да се гордеем, че сме граждани на Сливен. Където и да отидем по света да бързаме да се върнем.
Мечти! Мечтите са нещо, без което ние не можем.
Човешките мечти са израз на стремежа ни към свобода, щастие и съвършенство. Да мечтаеш, значи да живееш.
Не всички мечти са достижими, но ако не мечтаем със сигурност няма да успеем. Човек може да постигне всичко, стига да се вслушва внимателно в шепота на сърцето си, което винаги му сочи пътя на истината за него самия и за света.
Бих искал да не спираме да мечтаем. Защото с твоите, с моите, с мечтите на всички ще направим света още по-човечен и по-красив.
Тя, моята България и моят град, се намират на най-хубавото място - насред големия кръстопът на Балканите, част от Европейския континент, велико и славно име в средновековната европейска история. Но в покрайнините на Европа, между европейската цивилизация и Ориента…
С малко труд и упоритост Сливен може да стане толкова хубав, колкото е градът на мечтите ни. Бъдещето на града ни зависи от нас.
Нашите деди са прославили Сливен. Защо да не го направим и ние!
Сливен! В него съм роден, израснал, уча, а някой ден ще работя и ще продължавам да живея. Защото освен разходките из Центъра и Планината много обичам да играя футбол със своите приятели, да се разхождам и да похапвам сладолед. Където и да реша да уча, аз ще се върна и ще работя за да направя Сливен един европейски град – град, какъвто той заслужава да бъде. Ще вложа всичките си усилия, за да съхраня и духа на града такъв, какъвто е бил той през годините.
Сливен е градът, който, където и да отида ще нося завинаги в себе си!
Димитър Щастливов Табаков, 7г клас - есе
У-ще „д-р Иван Селимински”
Абонамент за:
Публикации (Atom)