
ЩАСТЛИВ ТАБАКОВ
Добре дошли и бъдете щастливи !
понеделник, 14 юли 2014 г.
понеделник, 7 юли 2014 г.
Созопол, Дюни, резерват"Алепу" 2014 - 1 July, Sunrise
сряда, 11 юни 2014 г.
ПЪРВА НАГРАДА НА НАЦИОНАЛEН УЧЕНИЧЕСКИ КОНКУРС ЗА СТАТИИ В УИКИПЕДИЯ, ПОСВЕТЕНИ НА ДОБРИ ЖЕЛЯЗКОВ. БРАВО НА ДИМИТЪР !
Конкурсът беше обявен от областна администрация Сливен като част от Националното честване на 180 г. българска индустрия.
Комисията оцени и класира постъпилите до 30.05.2014 г. 59 ученически разработки. Всеки член на комисията оцени писмените работи по десетобалната система, а общата оценка е получена като средно аритметична стойност.
Отличените ученици са:
I тема: „Добри Желязков-Фабрикаджията - живот и дело“:
ПЪРВА НАГРАДА - Полина Лазарова Лилова на 17 г. от с. Песнопой, област Пловдив, ученичка в СОУ „Васил Левски“ - гр. Карлово;
II тема: „Текстилна индустрия в България - развитие и съвременно състояние“:
ПЪРВА НАГРАДА - Димитър Щастливов Табаков на 17 г. от гр. Сливен, ученик в ПМГ „Добри Чинтулов“ - гр. Сливен;
III тема: „Текстилна индустрия и занаяти в област Сливен - развитие и съвременно състояние“:
ПЪРВА НАГРАДА - Мария Атанасова Радева на 16 г. от гр. Сливен, ученичка в ХГ „Дамян Дамянов“ - гр. Сливен;
Браво на Димитър! Очакваме УИКИПЕДИЯ :)
Комисията оцени и класира постъпилите до 30.05.2014 г. 59 ученически разработки. Всеки член на комисията оцени писмените работи по десетобалната система, а общата оценка е получена като средно аритметична стойност.
Отличените ученици са:
I тема: „Добри Желязков-Фабрикаджията - живот и дело“:
ПЪРВА НАГРАДА - Полина Лазарова Лилова на 17 г. от с. Песнопой, област Пловдив, ученичка в СОУ „Васил Левски“ - гр. Карлово;
II тема: „Текстилна индустрия в България - развитие и съвременно състояние“:
ПЪРВА НАГРАДА - Димитър Щастливов Табаков на 17 г. от гр. Сливен, ученик в ПМГ „Добри Чинтулов“ - гр. Сливен;
III тема: „Текстилна индустрия и занаяти в област Сливен - развитие и съвременно състояние“:
ПЪРВА НАГРАДА - Мария Атанасова Радева на 16 г. от гр. Сливен, ученичка в ХГ „Дамян Дамянов“ - гр. Сливен;
Браво на Димитър! Очакваме УИКИПЕДИЯ :)
неделя, 22 декември 2013 г.
вторник, 17 декември 2013 г.
II място за есе на III Национален литературен конкурс за ПРАВОСЛАВНА ПОЕЗИЯ И ПРОЗА 'РОЖДЕСТВО НА СПАСИТЕЛЯ'
Рождество, Вяра и Милосърдие
Есе
“Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва.”Вървя по улицата – вървя под бляскавата Коледна украса на къщи и дървета... Край мен бързат хора, начумерени, угрижени. Струва ми се, че са устремени повече към материалния си успех, отколкото към духовно израстване. Прибирам се вкъщи. Включвам телевизора – репортажи за катастрофи, самоубийства, повишаване на цените, протести, болни молят за помощ ..... На екрана се появява малко момиче, което с насълзен очи и тънко гласче заявява, че иска от Дядо Коледа мама и татко. Не всички имат късмета да притежават покрив над главите си, да са здрави, да имат родители и близки, които да ги подкрепят. Живеем в свят, в които неволите ни съпътстват всеки ден, на всяка крачка. Те смачкват духа ни и ни карат да чувстваме в сърцето празнина. Живеем в трудно време. Безработица, безпаричие, безверие...... Време на криза. Криза в джобовете и в душите. Но отново иде Рождество. Ден, който символизира Началото, ден който носи светлина. Ден, в който трябва да се замислим за своя живот и да си обещаем да бъдем по-добри. Рождество Христово е празник на светлината, на всепобеждаващата любов към всички хора, то е празник на радостта, радостта от раждането на Христос – Спасителя. Празник на вярата, че Иисус е дошъл на земята да ни спаси. И символ на надеждата. ”Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина, премести се от тука там, и тя ще се премести, и нищо няма да ви бъде невъзможно” - е казал Христос на учениците си. И още "това, което правя, можете и вие, че и повече". Нека да събудим зрънцето вяра у себе си. Това е силата, която ни лекува, и която ни помага да продължим напред. Когато изпълня с вяра сърцето си, съм силен. Леко ми е. Ако можех, бих полетял. Не се страхувам от нищо и от никого. Знам, че имам закрилата на моя Бог, който ме пази и обича. Вярата е многолика. Може да вярваме в себе си, в приятелството, в любовта, в живота, в щастието и късмета. Вярата е огромна и безкрайна сила. Тя прави чудеса. Но, ако отидем пред иконата с празно сърце, колкото и да ни се иска, тя да ни помогне - това няма да стане. „Каква полза, ако някой казва, че има вяра, а няма дела? Може ли такава вяра да го спаси? Не! – Вяра без дела е мъртва и тя не спасява.” Едно от Най-главните добри дела е Милосърдието. Самата думичка говори за себе си. Милост от сърце. Сърцето е изворът на живота. То ни кара да чувстваме, да изпитваме радост и любов, болка и тъга. Има време да обичаш и да мразиш, време за война и за мир. Важно е да бъдеш достоен тук и сега. Да бъдеш мъдър и да насочваш сърцето си по правия пьт, защото „грях на този които може да направи добро, а не прави" Милосърдието, то не е единична постъпка или нещо, което даваме, а състояние на сърцето, добри чувства, които пораждат изпълнени с обич действия. Бог не очаква от нас да правим нещо изключително, а да вършим обикновени неща според способностите си: да посетим болен, да помогнем на беден, да утешим скръбен ... Защото, е важна готовността да направим нещо добро за някого. Важно е оказаното внимание. Има много начини да се благотвори. Самият смисъл на думата “благотворителност” е да правиш добрини. Даването на пари е само един от начините да проявим милост, и то не най-същественият. Най-добре направи онова, което ти е на сърце, и го направи с радост. Хората днес изкривиха значението на думата „благотворя”. Не е милост да подариш на бедния палто, ако той има нужда от хляб. Това не е милосърдие! Само по Коледа се сещаме за изоставените, сираците, за самотните и бездомни хора. А колко личности печелят, представяйки се за милосърдни. Но, дали тази милост иде от сърцето... Виждаме, как в името Христово, плъзват по улиците и по къщите, наред с истинските, всякакви представители на лъжливи фондации. Понякога ще ги отминеш безразличен или пък ше им затръшнеш вратата гневен и ядосан... А после ще те укорява съвестта, ами ако наистина си могъл да помогнеш... Наблюдавайки, а понякога и неволно участвайки в този театър, аз се питам, дали горките хора, а най-вече децата, подозират с каква жестокост, алчност и безсрамие тези лицемерни хора си служат с тяхното нещастие. А истината е, че тези, които наистина се нуждаят, никога не биха излезли на улицата да просят. Ще ги забележите, навярно как мълчаливо и тъжно се взират в богатите бляскави витрини. Лявата ръка да не знае какво прави дясната. Така ни учи Христос. Ако не си искрен, по-добре не давай нищо и бъди честен, поне пред себе си. Макар, че не е нужно да дадеш много, за да зарадваш и стоплиш човешкото сърце. Понякога е нужна една прегръдка само, една топла дума. Защото тя струва повече от всичките материални богатства на света. И може би, точно в този момент, някой да е имал нужда само от тази обич, състрадание и подкрепа, за да продължи пътя си напред с вяра и надежда в Доброто. Ако даваш, давай със сърце, а не с ръце. Защото е казано: “Милост от сърце” Никога не можем да разделим или да противопоставим вярата на милосърдието, защото заедно те изразяват пълнотата на християнството. Много примери за милосърдие и отзивчивост към съдбата на човека, изпаднал в беда има в българската литертура. Най-ярък е образът на Баба Илийца от разказа на Вазов. Християнските ценности за нея стоят по-високо от всичко и ú помагат да преодолее страха и препятствията по пътя си, за да намери начин да спаси един човешки живот. Дори когато мисли, че внучето ú е умряло и сърцето ú се разкъсва от скръб, тя пак не изоставя грижата за бунтовника, преодолявайки болката от личното си нещастие. Крепи я нейната искрена вяра, че да направиш добро, е висш човешки и християнски дълг. Затова и Йовковия герой Серафим дава всичките си пари, събрани за палто, на изпадналата в нужда бедна жена, защото е милосърден и защото основен негов двигател е вярата. В разказа „По жицата” селянинът е тръгнал да търси бялата лястовица, защото той самият има нужда да вярва, че съществува. Тя е последната надежда за болното момиче. Сърцето на Моканина се свива от болка, не му дава да каже истината, да убие надеждата: „Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш...” Живеем бърз живот – бързи коли, бързи решения, бърза почивка, бърза и стресираща работа. Живеем във време на предизвикателства, които се изправят пред нас като бариери. Понякога е трудно да ги разрушим сами. Трябва ни Вяра, за да имаме повече Надежда и Милосърдие, за да сме Човеци. Димитър Щастливов Табаков Гр. Сливен ПМГ “Добри Чинтулов”- Сливен, 10 клас
четвъртък, 3 януари 2013 г.
Коледна песен 2012 Сливен
Честита Коледа и щастливи дни през Новата година!
Ръководител към читалище "Зора"-Сливен Иван Кавръков. Отляво - Пламена Иванова, Мартин Славов, ДИМИТЪР ТАБАКОВ, Александър Таргов, Александър Киров.
http://vbox7.com/play:55b5418a14
събота, 29 декември 2012 г.
III място от Втори Национален конкурс за есе на Институт за етнология и фолклористика към БАН София 2012 г. Браво Митко!
„Червената книга на фолклора“
есе
Думата история произлиза от гръцката дума Ιστορία, която означава „описание на събрани сведения”. В далечните векове, когато е нямало писменост, тези сведения се предавали от бащи на синове чрез народното творчество.
Народно творчество (от анг. фолклор - от „folk” - народ, „lore” — мъдрост) е събирателно понятие за литературни произведения с неизвестен или неуточнен (анонимен) автор, (като разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни, обреди, а също и гатанки и др.).
Историята (написана или разказана) е обгърната в неизвестност и затова поражда любопитство. Любопитството от своя страна създава мечти, а те те карат да искаш да узнаеш повече. Знанията правят живота ти интересен. Интересният живот е изпълнен с приключения. Това бе началото, първите ми стъпки, към изпълващия ме с безкраен интерес свят на народното творчество.
Защо някои хора искат да останат в историята и какво кара други хора (археолози, αρχαίος - древен и λόγος - слово) да се ровят в миналото, за да открият сведения за живота на хората преди нас и да ни ги покажат подредени в музейни сбирки? (Музеят е място, където се събират, пазят и излагат предмети, образи и текстове, свързани с определена епоха, наука или сфера на интерес.)
Всъщност историята е като математическо уравнение с много неизвестни. Зад тези неизвестни стоят не просто дати и събития, а човешки съдби. Съдби на велики пълководци и владетели или съдби на обикновени хора. Колкото и отдалечен във времето да ни се струва живота на хората от преди векове, те почти не се различавaт от нас, защото мъката на майката, загубила сина си в битката при Ахелой или Ватерло, е напълно еднаква с тази на майките, които погребват децата си при днешните войни по света. Всички онези човешки чувства не са се променили. Щастието си е щастие, а тъгата – тъга.
Целите, които си поставяме, навярно са различни. Ако днес мечтаем за добро образование и блестяща кариера, то в средните векове, навярно са мечтали за нещо коренно различно. Но въпреки това, всички се стремим към осъществяването на желанията си с един и същи плам. Така, че щом чувствата ни са еднакви, то и събитията се повтарят, само личностите са различни. Затова някои хора казват „който знае историята, знае и бъдещето". Затова изследваме миналото, за да знаем бъдещето. А съхраняването на родовата памет е наградата. А пък етнографията (от гр. εθνος - "етнос" (народ) и γραφω - "пиша") е тази дисциплина, която се занимава с изследването на обичаите, традициите, бита, културата, облеклото, диалектните и говорните различия, занаятите, музикалните инструменти, семейните и родови взаимоотношения и вярвания в различните исторически периоди от развитието на даден етнос.
Така например в българската ентография се изучават културните различия между основните български етнографски групи - шопи, добруджанци, тракийци, македонци , балканджии и др., които принадлежат на един етнос - българския, но имат различия в говора, облеклото, народното творчество и някои традиции и обичаи.
Вече сме 21век. Век на интернет. Науката се развива, създават се нови технологии. Можем да общуваме с хора от целия свят. Езикът също се развива. Създават се нови думи, а други изчезват. Възприемаме празници от други народи и се опитваме да ги свържем с нашите.
Червената книга на България е списък със застрашени, изчезващи и изчезнали неща, например: биологични видове, народни песни, обичаи и традиции, разпространени на територията на страната ни.
Реших да ви покажа България, като направим една фолклорна разходка през етнографските и области, като разлистим червената книга.
И ето, представете си, стоя на брега на Дунав, яхнал черно конче. Там, където хан Аспарух е стъпил. В шепата стискам българска пръст. Пред мен се е ширнала равна Добруджа: ”Лале ли си зюмбюл ли си, гюл ли си?” - дочувам далечен, тих напев.
Препускам сред море от златно жито. Около мен се носят песни на жътварки. Спирам да послушам, но врано конче не трае. Рипна, препусна и ето ни на Балкана. На Сините камъни, на Слънчева поляна.
От върха на планината виждам житните ниви на Тракия, под парещите слънчеви лъчи. Безкрайни градини изпълнени със слънчогледи, насочили златни глави към небето. “Тракия - равна градина в нашата мила родина”. Когато се тракийци уморат, та седнат и да си починат, пък тогава нека пак песен извият. От ония песни тъй тъжни. Песни за Индже войвода, за оная майка горкана де син и Балкана хванал.
Че ми е драго да пея. Мило ми става на сърце. Душата ми песен носи. Литни ми песенчице, литни на далеко, на далеко към Петрова нива. Дето Странджа в полите си е свила. Там се пее, свири и нестинарките хоро играят, жарта им гори нозете, а те се молят не спират на св.Константин и Елена.
Сменят се картини прекрасни, текстове тежки, мелодии нежни. Не стигат песните да изкажа що е ми е на душата. И бият го българинът, а той пее не спира. От нейде пак глас се зачува: „Еничари ходят мамо, от село на село, мъжки рожби вземат мамо, еничари правят” И майките плачат, и децата пищят, и само вярата им остава едничката, непогазената. И в църква ги затварят майките, децата. Седмици глад и жажда! Безверниците стрелят по църквата, палят я и тя се срутва над главите на християните. Остава само тя - вярата и кладенеца изкопан с голи ръце, за да намерят вода за децата.
Пък възседнах конче и се спуснах през гора зелена. Бяга конче, бърза, златно слънце иска да надбяга, през долина с рози-трендафили. Преди зора да зазори да стигне там долу в Софийското поле. Да види как да бранят христовата вяра са тръгнали кон до коня, юнак до юнака, сабите им като ясно слънце а войводата им сам цар Иван Шишман.
Да види как Витоша се е извисила, като орел над софийско. И като погледнах надолу видях весели шопи. Един копае - десет пеят:
“От доле идат шопи ергене, на глави носат овчи калпаци, на нозете им свински опинци. Кога одат, одат и окат, че от Искаро дълбоко нема, че от Витоша по висока нема. Ой, шопе, шопе, дявол си шопе!.”
Пеят и се смеят. Като пеят силно подвикват ”Де си Марко, Марко кралевиче да свободиш три синджира роби?”. Със здраве, им рекох! А конче изцвили и напред се завтече.
Цял ден не стига да пребродя родина мила. И така. Очи видяха що видяха: Рила, Пирин, Родопите и Странджа съзряхя. Малко ли врано конче лудува, из Тракия и Добруджа! И колко много си припомних, и колко ново научих. Сърцето ми пак затуптя силно, че ми е мило за родината.
От когато ярко слънце на небосвода изгрее, докато мрак припадне и луна заблести. Щях да пея със глас меден. Да пея песни от Пирин: За Йованината изгора. Да пея за Яне Сандански - що за народ загина. За Миле поп Йорданов, за Гоце Делчев и сговорна дружина.
Да пея песни Родопски - за Руфинка лична невяста. Що си е болна легнала на високата планина! За Делю хаидутин. Дето се бие с турците да не му потурчат селото, и в селото момите.
Да ми се носи песен из Шар голяма планина. Притурила се и затрупала два овчаря, на мъдрост ни научила, че „любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба”. И за хубава Биляна, дето платно бели на Охридските извори.
Че, ми са мили песните на мойта родина, с кръв са писани, тежки и изстрадани.
Имаме такъв прекрасен фолклор, а не го ценим достатъчно и току-виж ни го присвоили. Да започнем от тракийската и родопска области. За тях гърците претендират, че това е гръцки фолклор. Същото е и със Добруджа, този път Румъния е страната, която има претенции. За македонската фолклорна област, всички знаем колко заплетена е историята. Дори и шопско не си е само наше, по-голямата му част е в България, а останалите земи се разпределят между Македония и Сърбия. Като сърбите, освен песните си присвояват и шопската салата, като я наричат Сръбска. А освен това ние сами го изопачаваме чрез попфолка. Но има надежда, четох, че е открита първата дискотека, в която се играят само народни танци и звучи само народна музика.
Българския фолклор е нещо уникално - чист и прекрасен като капка роса, огряна от слънцето, като бистра и студена изворна вода.
Вярвам, че един ден българския фолклор отново ще се възроди и заобича, защото в песните е вграден българския дух. Не може да има човек, който да не харесва народната песен. Просто не се е вслушвал...
Димитър Щастливов Табаков
ПМГ “Добри Чинтулов”, 9 клас Сливен
Абонамент за:
Публикации (Atom)

