II място за есе на III Национален литературен конкурс за ПРАВОСЛАВНА ПОЕЗИЯ И ПРОЗА 'РОЖДЕСТВО НА СПАСИТЕЛЯ'

Рождество, Вяра и Милосърдие Есе

“Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва.”

Вървя по улицата – вървя под бляскавата Коледна украса на къщи и дървета... Край мен бързат хора, начумерени, угрижени. Струва ми се, че са устремени повече към материалния си успех, отколкото към духовно израстване. Прибирам се вкъщи. Включвам телевизора – репортажи за катастрофи, самоубийства, повишаване на цените, протести, болни молят за помощ ..... На екрана се появява малко момиче, което с насълзен очи и тънко гласче заявява, че иска от Дядо Коледа мама и татко. Не всички имат късмета да притежават покрив над главите си, да са здрави, да имат родители и близки, които да ги подкрепят. Живеем в свят, в които неволите ни съпътстват всеки ден, на всяка крачка. Те смачкват духа ни и ни карат да чувстваме в сърцето празнина. Живеем в трудно време. Безработица, безпаричие, безверие...... Време на криза. Криза в джобовете и в душите. Но отново иде Рождество. Ден, който символизира Началото, ден който носи светлина. Ден, в който трябва да се замислим за своя живот и да си обещаем да бъдем по-добри. Рождество Христово е празник на светлината, на всепобеждаващата любов към всички хора, то е празник на радостта, радостта от раждането на Христос – Спасителя. Празник на вярата, че Иисус е дошъл на земята да ни спаси. И символ на надеждата. ”Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина, премести се от тука там, и тя ще се премести, и нищо няма да ви бъде невъзможно” - е казал Христос на учениците си. И още "това, което правя, можете и вие, че и повече". Нека да събудим зрънцето вяра у себе си. Това е силата, която ни лекува, и която ни помага да продължим напред. Когато изпълня с вяра сърцето си, съм силен. Леко ми е. Ако можех, бих полетял. Не се страхувам от нищо и от никого. Знам, че имам закрилата на моя Бог, който ме пази и обича. Вярата е многолика. Може да вярваме в себе си, в приятелството, в любовта, в живота, в щастието и късмета. Вярата е огромна и безкрайна сила. Тя прави чудеса. Но, ако отидем пред иконата с празно сърце, колкото и да ни се иска, тя да ни помогне - това няма да стане. „Каква полза, ако някой казва, че има вяра, а няма дела? Може ли такава вяра да го спаси? Не! – Вяра без дела е мъртва и тя не спасява.” Едно от Най-главните добри дела е Милосърдието. Самата думичка говори за себе си. Милост от сърце. Сърцето е изворът на живота. То ни кара да чувстваме, да изпитваме радост и любов, болка и тъга. Има време да обичаш и да мразиш, време за война и за мир. Важно е да бъдеш достоен тук и сега. Да бъдеш мъдър и да насочваш сърцето си по правия пьт, защото „грях на този които може да направи добро, а не прави" Милосърдието, то не е единична постъпка или нещо, което даваме, а състояние на сърцето, добри чувства, които пораждат изпълнени с обич действия. Бог не очаква от нас да правим нещо изключително, а да вършим обикновени неща според способностите си: да посетим болен, да помогнем на беден, да утешим скръбен ... Защото, е важна готовността да направим нещо добро за някого. Важно е оказаното внимание. Има много начини да се благотвори. Самият смисъл на думата “благотворителност” е да правиш добрини. Даването на пари е само един от начините да проявим милост, и то не най-същественият. Най-добре направи онова, което ти е на сърце, и го направи с радост. Хората днес изкривиха значението на думата „благотворя”. Не е милост да подариш на бедния палто, ако той има нужда от хляб. Това не е милосърдие! Само по Коледа се сещаме за изоставените, сираците, за самотните и бездомни хора. А колко личности печелят, представяйки се за милосърдни. Но, дали тази милост иде от сърцето... Виждаме, как в името Христово, плъзват по улиците и по къщите, наред с истинските, всякакви представители на лъжливи фондации. Понякога ще ги отминеш безразличен или пък ше им затръшнеш вратата гневен и ядосан... А после ще те укорява съвестта, ами ако наистина си могъл да помогнеш... Наблюдавайки, а понякога и неволно участвайки в този театър, аз се питам, дали горките хора, а най-вече децата, подозират с каква жестокост, алчност и безсрамие тези лицемерни хора си служат с тяхното нещастие. А истината е, че тези, които наистина се нуждаят, никога не биха излезли на улицата да просят. Ще ги забележите, навярно как мълчаливо и тъжно се взират в богатите бляскави витрини. Лявата ръка да не знае какво прави дясната. Така ни учи Христос. Ако не си искрен, по-добре не давай нищо и бъди честен, поне пред себе си. Макар, че не е нужно да дадеш много, за да зарадваш и стоплиш човешкото сърце. Понякога е нужна една прегръдка само, една топла дума. Защото тя струва повече от всичките материални богатства на света. И може би, точно в този момент, някой да е имал нужда само от тази обич, състрадание и подкрепа, за да продължи пътя си напред с вяра и надежда в Доброто. Ако даваш, давай със сърце, а не с ръце. Защото е казано: “Милост от сърце” Никога не можем да разделим или да противопоставим вярата на милосърдието, защото заедно те изразяват пълнотата на християнството. Много примери за милосърдие и отзивчивост към съдбата на човека, изпаднал в беда има в българската литертура. Най-ярък е образът на Баба Илийца от разказа на Вазов. Християнските ценности за нея стоят по-високо от всичко и ú помагат да преодолее страха и препятствията по пътя си, за да намери начин да спаси един човешки живот. Дори когато мисли, че внучето ú е умряло и сърцето ú се разкъсва от скръб, тя пак не изоставя грижата за бунтовника, преодолявайки болката от личното си нещастие. Крепи я нейната искрена вяра, че да направиш добро, е висш човешки и християнски дълг. Затова и Йовковия герой Серафим дава всичките си пари, събрани за палто, на изпадналата в нужда бедна жена, защото е милосърден и защото основен негов двигател е вярата. В разказа „По жицата” селянинът е тръгнал да търси бялата лястовица, защото той самият има нужда да вярва, че съществува. Тя е последната надежда за болното момиче. Сърцето на Моканина се свива от болка, не му дава да каже истината, да убие надеждата: „Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш...” Живеем бърз живот – бързи коли, бързи решения, бърза почивка, бърза и стресираща работа. Живеем във време на предизвикателства, които се изправят пред нас като бариери. Понякога е трудно да ги разрушим сами. Трябва ни Вяра, за да имаме повече Надежда и Милосърдие, за да сме Човеци. Димитър Щастливов Табаков Гр. Сливен ПМГ “Добри Чинтулов”- Сливен, 10 клас