II Награда от Регионален ученически конкурс "135 г. от избухването на априлското въстание"

„135 години Априлско въстание”

Стоил воевода

(есе)

През хилядолетната история на България, българският народ е преминал през много години на величие и години на потисничество.
Създаването, изграждането, развитието на българската държава е свързано с приобщаването на българите към християнските добродетели и култура. Хан Аспарух, княз Борис I, управлението на цар Симеон - наречено „Златен век”.
След многото битки с византийци и варвари от юг се задава нова опасност – османските турци. Вместо да се обединят пред общия враг, балканските народи отказват съюза предложен от Византия. Те губят битката при Косово поле и Никопол. Завоевателите превземат крепост след крепост.
Годината е 1396. Ордите на султан Баязид I окончателно сломяват съпротивата на българите и превземат Видинското царство. Покорени са всички български земи. България пада под турско иго за 500 години. Съграденото от поколения е разрушено.
Така моят народ попада под иго, а България става част от османската държава.
Но народа не се примирява с новата власт. Не иска да е рая. Не иска да дава децата си за еничари. Не иска да пълни сараите на султана с красивите си дъщери. От малката искрица на надеждата се раждат пожарите на Търновското и Чипровското въстание. Неуспехът им не сломява духа на българите. Появяват се хайдутите. От лични отмъстители по-късно те стават борци за национална свобода. През 1762 един монах пише книга за славната историята на един поробен народ, за да повдигне духа му. Паисий, Софроний, Иларион Макариополски, Левски обединяват народа за борба за българска църква, за светско образование, за самостоятелна държава, за свобода.
В Априлското въстание загиват най-храбрите синове на България. Един от тях е - Стоил Иванов Вучков -“Войводата”. Тръгнал от новозагорското село Инджекьой. Смел, честен, свободолюбив, от овчар в Добруджа се превръща в хайдутин. Той спасява хората във Варненско и Балчишко от турските безчинства.
Дружината му се увеличава и той тръгва към Котленския балкан. Те решават да преминат през Котел. По идея на воеводата, една част от дружината са преоблечени в турски дрехи, като заптиета, а друга част от четниците - като роби с вързани на гърба ръце. Никой от котленските турци не открива измамата, и те продължават към Сливенския балкан. Воеводата иска да види България свободна.
Верен на идеала си, че всички трябва да участват в борбата, той емигрира в Румъния. Там се свързва с революционния комитет. Определен е за помощник апостол на Иларион Драгостинов и войвода на чета във Втори Сливенски революционен окръг по време на Априлското въстание през 1876 г.
Апостолите решават вместо въстание в Сливен, да се води четническа борба в планините. За тази цел трябва да се организира въстаническа планинска база. Тази задача е възложена на Стоил Войвода. Научавайки за започналата борба в Панагюрище, сливенските революционери свикват събрание. Набелязан е план за извеждането на въстаниците в Балкана. Малка част от събралите се хора, заедно с Ил. Драгостинов и Г. Обретенов заминават за укрепения лагер на Стоил войвода.
Пролет е. Месец май е, а вали сняг. И времето е против въстаниците. Дружината, наброяваща 72-ма души, води тежки сражения с турските потери, тръгнали по следите им оставени в снега. Над село Раково се води тежък бой, в който загива безстрашният революционер Георги Обретенов - синът на баба Тонка. Неговата гибел е удар за бунтовниците.
Силите на въстаниците бързо намаляват, мнозина от тях са ранени, пушките им са мокри и не могат да стрелят.
На 10 май 1876 четата води кървав бой при село Нейково. Воеводата е ранен, а знаменосецът Стефан Серткостов – убит. Въпреки болката, Стоил Войвода спасява знамето и повежда останалите въстаници по пътя на безсмъртието, а те са само четири. Между селата Близнец и Бинкос попадат на засада и Стоил Войвода е отново ранен. Останалите живи четници, водени от Войводата, си проправят път през Балкана към полето. Въстаниците се опитват да преминат река Тунджа и да се спасят в Средна гора. Те не могат да пресекат пълноводната река, защото са изтощени от глад и умора. Остават за почивка във върбалаците около реката.
На 13 май в местността Чешме, при село Бинкос са обградени от потеря и заловени. Воеводата дръзко отказва да върви завързан. Вбесени от предизвикателната гордост на войводата, аскерите му отрязват главата след жестоки мъчения. Турците занасят главата му набучена на кол в село Близнец.
Пролет е. Отново е Април. Както преди 135 години. Редят се годините, но спомена за храбрите и смели мъже, жертвали се за родината са живи в сърцето на народа. Днес ние се прекланяме пред героите, дали своя принос за свободата ни, за гордостта да се наричаме българи.
Ние, потомците на героите пазим святата им памет. Те са ни предали най-великия урок по родолюбие, който ни е нужен и днес. Нека оживее споменът за драматичната Априлска епопея, от която ни делят вече 135 години.
Вечна памет на героите загинали за свободата и бъдещето на България!


Димитър Щастливов Табаков, 7г клас
У-ще „д-р Иван Селимински” - Сливен

X Национален конкурс "Бог е любов" 2011 - Първа награда за есе VII-VIII кл. Браво на Димитър !

Петата Божия заповед
Почитай баща си и майка си,
за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.

есе

Животът на човек е пъстра броеница от радости и скърби. Човешката душа е сцена на непрекъсната борба между доброто и злото.
Затова Бог е дал на хората Десет заповеди. Те Приличат на буквара, от който се учим да четем и посочват ясно кое е добро и зло.
Никой човек не желае да го лъжат, ограбват или клеветят. За това трябва и той да не лъже, да не краде, да не клевети. Това е лесно за разбиране.
Седя, взирам се през прозореца...небето бавно притъмнява. Започва да вали... На дървото отсреща има гнездо с малки пиленца. Те пиукат уплашено. Светкавици разкъсват небето. В далечината се появяват две птици, кацат и разперват крила над тях, за да ги защитят. Така е при всички животни. А при човека?
Родителите са създали своите деца... те ги отглеждат, хранят, възпитават. Те са сътворили техния живот. Те ги закрилят от ветрове и природни стихии, те ги пазят от опасностите на света.
Какво е обичта? Какво е дълга?
Родителите ни имат дълг към нас. Той не им е наложен от никого... те просто го имат. Дори детето да се откаже от родителите си, те не могат да се откажат от него. Заложено някъде вътре в тях... да ни обичат, да ни желаят най-доброто и да милеят за нас. Дори да са разочаровани от нас, дори да са ни ядосани, обичта им не може да се скрие. Някъде там, в сърцето на всеки родител, има местенце, което винаги ще е отворено за нас, което винаги ще мисли за нас, което винаги ще се стреми към нас.
Освен дълга в родителското сърце, там има и обич... Безкрайно много обич, която не може да бъде изместена от нищо друго. Може да бъде помрачена, но да изчезне – никога.
Затова детето е длъжно да уважава своите родители. Но не всяко дете се отнася добре към тях и оправдава грижите им.
За това, Бог е дал специална заповед, децата да почитат родителите си.
Но защо Бог казва “почитай”, а не “обичай” родителите си?
По-лесно е да обичаш, отколкото на дело да уважаваш и да почиташ.
Да ПОЧИТАШ тези, които са те създали – това означава, че ти трябва да ги уважаваш. Независимо дали мислиш, че те заслужават или не заслужават това. Дали са богати и силни или са останали бедни и слаби.
Едно неблагодарно дете, забравя, че не може да се издължи за грижите, положени за него. За безсънните нощи, когато майка му е бдяла над него, за баща му, който е жертвал всичко, за да го облече, нахрани и изучи.
Горчивата дума изречена от син или дъщеря не се забравя. Тя отваря рана, за която няма лекарство. Но една топла дума на благодарност, радва сърцето на родителите повече от всичко.
В една народна приказка се разказва за един син, който изгонил баща си от къщата, защото жена му така заръчала. Той нямало какво друго да направи и изпълнил поръчаното. Всеки ден синът хранел баща си в обора, докато накрая разбрал, че е сгрешил и го приютил в дома си.
Сещам се и за друга, в която се разказва за един цар, който заповядал да убиват старите хора, но когато се случили сушави години и се наложило да намерят семена за жито, никой не знаел къде да търси. Всички боляри били обречени, докато един от тях не попитал стария си баща от къде да намерят семена. Този син единствен не бе убил баща си. Това спасило него и цялото царство.
И в днешно време се случват такива неща.
Вчера като се разхождахме с моите приятели, чухме някаква жена, която умоляваше дъщеря си да й помогне за тежката чанта. Момичето се дърпаше и говореше високо и без уважение, викаше. Жената се приведе, нарами тежката чанта и бавно тръгна. Дъщерята не й помогна.
Замислих се ...
Когато се прибрах мама чистеше. Взех прахосмукачката и почистих моята стая, а след това попитах с какво друго да й помогна. Усмивката на мама стопли сърцето ми.
Моите родители. Моето семейство.
Когато съм радостен или тъжен. Когато съм болен. Когато някой ме нарани. Когато се скарам с приятели. Когато имам своите победи, успехи или съм объркан. Аз зная, че то е до мен. Тогава споделям с моето семейство и усещам любовта, и добрината на мама, и силата, която татко ми дава. И аз се чувствам сигурен и защитен.
Ако всеки човек по света, повярва в способността си да сътвори и да дари онова малко чудо - наречено ДОБРО…
Помислете си само ...
Ние обичаме своите родители и ги уважаваме, защото те са най-святото нещо, което можем да имаме.
Бог е казал „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”.

Димитър Щастливов Табаков, 7г клас

I място в регионален литературен конкурс за стихотворение

От детството по-хубава приказка няма


Моето детство е приказка шарена:

То може да е синьо,
като лятното небе,
като морето необятно,
като очите на малко дете.

Моето детство е златно,
като блеснало слънце
над ниви и узрели жита.
Като детска мечта.

Понякога то е зелено,
като поляна със свежа трева.
Като изгряла зора
над пролетна гора.

Детството мое е бяло,
като детската душа,
като извор със бистра вода.
То блести засияло, като ярка звезда.

Моето детство е пъстро,
като дъга след дъжда.
Появила се,
за да огрее тя света.

Моето детство е волно,
като полета на птица
над планина.
Като звънкия смях на деца.

От моето детство
по-хубава приказка няма!


Димитър Щастливов Табаков, 7г клас
У-ще „д-р Иван Селимински”