Родино моя! Колко те обичам!
„Благодаря ти, българска обител,
че сбра в разкъсаната ми снага,
икони и бунтарски знамена,
олтари на неверие и вяра.”
Meчтая да пътувам. Но накъде да тръгна... Може би към Антарктида или към Хаваите! Копнея да видя нови хора, нови Светове и Галактики. Представям си, че пристигам на някой остров, където господар е Природата, че пътешествам из дивите гори на Амазония, че откривам водопада Анхел, че се нося из водите на Мъртво море, или в дълбините на самата Марианска падина... Препускам с Аспаруховите войни. Сещам се как хан Аспарух забил на брега на реката прабългарското знаме – конска опашка, и казал - "Тук ще бъде България!" Учили сме за покръстването на българите от княз Борис, за златния век на Симеон, за двамата братя измислили нашата азбука, за ослепените Самуилови войници, за Левски. И още много славна история.
Образът на България. Колко пъти съм си го представял? И всеки път ми се е виждал по-красив и по-красив. И винаги толкова различен. Някой виждал ли е две еднакви планини? Някой пил ли е два пъти от една и съща вода? Има ли еднакви облаци? Всеки път, по който вървим, един и същи ли е? Всички ние на тая земя еднакви ли сме? Не, не сме! Но ни обединява едно нещо - това, че сме българи. Това, че езикът, на който говорим, е български. Това, че когато някой каже “нашето знаме”, в паметта ни изплуват облаци бели в небето над родната земя. Зелени поляни, натежали от капките роса. Кръв червена - напоила земята ни.
Стоя на брега на Дунав, яхнал черно конче. Там, където хан Аспарух е стъпил. Пак в шепата стискам българска пръст. Пред мен се е ширнала равна Добруджа.
Препускам сред море от златно жито. Около мен се носят песни на жътварки. Спирам да послушам, но врано конче не трае. Рипна, препусна и ето ни на Балкана. На Сините камъни, на Слънчева поляна.
От върха на планината виждам житните ниви на Тракия, под парещите слънчеви лъчи. Безкрайни градини изпълнени със слънчогледи, насочили златни глави към небето. “Тракия равна градина в нашата мила родина”. Когато се тракийци уморат, та седнат и да си починат, пък тогава нека пак песен извият. От ония песни тъй тъжни. Да пея за оная майка горкана де син и балкана хванал.
Че ми е драго да пея. Мило ми става на сърце. Душата ми песен носи. Литни ми песенчице, литни на далеко, на далеко към Петрова нива. Дето Странджа в полите си е свила. Там се пее, свири и нестинарките хоро играят, жарта им гори нозете, а те се молят не спират на св.Константин и Елена.
Сменят се картини прекрасни, текстове тежки, мелодии нежни. Не стигат песните да изкажа що е за мене България. И бият го българинът, а той пее не спира. От нейде пак глас се зачува: „Еничари ходят мамо, от село на село, мъжки рожби вземат мамо, еничари правят” И майките плачат, и децата пищят, и само вярата им остава едничката, непогазената. И в църква ги затварят майките, децата. Седмици глад и жажда! На края безверниците стрелят по църквата, палят я и тя се срутва над главите на християните. Остава само тя - вярата и кладенеца изкопан с голи ръце от хората, за да намерят вода. Родино за тебе живота си дадоха. За тебе Батак 5000 души жертва даде на неверниците, че да е България свободна!
Пък възседнах конче и се спуснах през гора зелена. Бяга конче, бърза, златно слънце иска да надбяга, през долина с рози-трендафили. Преди зора да зазори да стигне там долу в Софийското поле. Да види как да бранят христовата вяра са тръгнали кон до коня, юнак до юнака, сабите им като ясно слънце а войводата им сам цар Иван Шишман.
Да види как Витоша се е извисила като орел над софийско. И като погледнах надолу видях весели шопи. Един копае - десет пеят. Пеят и се смеят. Като пеят силно подвикват ”Де си Марко, Марко кралевиче да свободиш три синджира роби?”. Със здраве, им рекох! А конче изцвили и напред се завтече.
Цял ден не стига да пребродя родина мила. И така. Очи видяха що видяха: Рила, Пирин, Родопите и Странджа съзряхя. Малко ли врано конче лудува, из Тракия и Добруджа! И колко много си припомних, и колко ново научих. Сърцето ми пак затуптя силно, че ми е мило за родина.
От когато ярко слънце на небосвода изгрее, докато мрак припадне и луна заблести. Щях да пея със глас меден. Да пея песни от Пирин: За Йованината изгора. Да пея за Яне Сандански - що за народ загина. За Миле поп Йорданов, за Гоце Делчев и сговорна дружина.
Да пея песни Родопски - за Руфинка лична невяста. Що си е болна легнала на високата планина! За Делю хаидутин. Дето се бие с турците да не му потурчат селото, и в селото момите.
Да ми се носи песен из Шар голяма планина. Притурила се и затрупала два овчаря, на мъдрост ни научила, че „любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба”. И за хубава Биляна, дето платно бели на Охридските извори.
Че, ми са мили песните на мойта родина, с кръв са писани, тежки и изстрадани.
На финала ще завърша с една история. История, която много обичам да разказвам.
Когато бог създал земята, започнал да дава земи на различните народи! Дал що дал. Раздал всичката земя. Не останала само за Българите. Затъжили се те и заплакали. Тогава бог рекъл: “Не плачете, не тъжете, българи. Вижте, не ми остана земя, която да ви дам, но ми остана едно кътче, кътчето, в което живея. Давам ви го - вие само го пазете.” И българският народ, от тогава до днес, пази своя рай, завещан му от бога.
Искам да остана в нашия рай, България, защото:
- небето се оглежда в бистрите езерата на Рила!
- звездите най-ярко блестят над Пирин!
- Балканът пази спомена за Ботев и Караджата!
- Родопите останаха непокорени и в тях ехти камбанен звън!
- в Добруджа е побит мечът на Аспарух!
- опълченците все още бдят на Шипка!
- въпреки границите Вардар, Струма, Места и Марица се срещат в Бялото море!
- враговете на България още помнят вика „Напред! На нож”!
- нито едно българско бойно знаме никога не попадна в плен!
- моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура!
- държавата ни отвоюва своята над 13-вековна история на Балканите! В Европа!
- България е моята Родина!
- харесвам малките затънтени градчета, в които всички се познават.
- Обичам миризмата на дъжда и тревата.
- Обичам топлотата на близките ми хора.
И защото тук е моят дом!
Димитър Щастливов Табаков
ПМГ “Добри Чинтулов”, 8 в клас
Сливен
