За да се знае кои сме и за да ни има
(Делото на Братя Миладинови от погледа на съвременника)
През хилядолетната история на България нашият народ е преминал през много години на величие и години на потисничество.
Създаването, изграждането, развитието на държавата ни е свързано с приобщаването на българите към християнските добродетели и култура.
След многото битки с византийци и варвари от юг се задава нова опасност – османските турци. Вместо да се обединят пред общия враг, балканските народи отказват съюза, предложен от Византия. Те губят битката при Косово поле и Никопол. Завоевателите превземат крепост след крепост.
Годината е 1396. Ордите на султан Баязид I окончателно сломяват съпротивата на народа ни и превземат Видинското царство. Покорени са всички наши земи. България пада под турско иго за 500 години. Съграденото от поколения е разрушено.
Така моят народ попада под робство, а България става част от османската държава.
Но народът не се примирява с новата власт. Не иска да дава децата си за еничари. Не иска да пълни сараите на султана с красивите си дъщери. От малката искрица на надеждата се раждат пожарите на Търновското и Чипровското въстание. Неуспехът им не сломява духа на българите. Появяват се хайдутите. От лични отмъстители по-късно те стават борци за национална свобода.
Годината е 1762. Един монах пише книга за славната историята на един поробен народ, за да повдигне духа му. Паисий, Софроний, Иларион Макариополски, братя Миладинови, Левски, Ботев обединяват народа за борба за българска църква, за светско образование, за самостоятелна държава, за свобода.
България, смазана от петвековното робство, продължава да стене. Губи децата си. Губи земите си. Но българският език продължава да живее.
Годината е 1861. Тогава се издават „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Само този сборник да бяха направили е достатъчен имената на двамата братя да влязат в историята на нашия народ.
Димитър Христов Миладинов
Наум Христов Миладинов
Константин Христов Миладинов
Трима братя родени в Струга, на брега на Охридското езеро. Български възрожденци, учители-просветители, фолкролисти. Обявени за „царски душмани”, арестувани и затворени. Димитър и Константин умират от тиф в цариградските тъмници през 1862 година.
Това е историята на хора, които мечтаели да осигурят бляскаво бъдеще на един народ.
Всичко започва, когато руският проф. Виктор Григорович посещава Охрид. Там той се среща с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Харесва и записва българска песен, изпята от майката на Миладинови. Димитър обещава да събере и изпрати още фолклорни песни. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език.
Константин Миладинов обработва събраните в Македония народни песни. През 1860 г. във Виена се среща с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер с молба за помощ. Епископът се съгласява, но поставя условие, книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се с думите:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми, това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“.
В „Епопея на забравените" Иван Вазов дава израз на почитта на българския народ към делото на Миладинови. Той поставя двамата братя в редицата на мъчениците на национално ни възраждане. Поетът свързва техния подвиг на народни будители и просветители с голямото значението на сборника им.
Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на тези песни? Защо е трябвало да жертват живота си в онези тъмни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им?
Било е време, когато младите българи, учили в Атина, се завръщали в родината си, „ставали учители по гръцки език и разпространители на гръцки идеи, срамувайки се да се нарекат българи, макар техните роднини да не знаят нито една гръцка дума"
Тъкмо в борбата срещу гърцизма, за въвеждане на родния български език в църкви и училищата, се състои основният смисъл на делото на двамата братя. Те из¬ползват „народното поетическо творчество” като могъщо средство за повдигане на патриотичния дух на българите. В песните е описано героичното минало на народа с богатството и красотата на българския език, описани са битът, ле¬гендите и преданията на българския народ.
XXI век е. Век на интернет и нови технологии. Науката се развива. Хората стъпиха на луната и вече гледат към Марс. Можем свободно да пътуваме в света, да общуваме с различни хора и на различни езици. Нашият Език също се развива. Днес той е официален в Европейския съюз.
Това дължим на братя Миладинови. Те не са позволили българският език да се загуби под натиска на турските и гръцки поробители. Те са едни от тези борци, на които трябва да благодарим, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език.
И днес има хора, които се срамуват, че са българи. Пишат на латиница, използват чужди думи. Ето защо, когато някоя чуждица ни се стори нова, модерна, по-удобна от съществуващата българска дума, да си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни.
И днес има нужда да се замислим над думите на Кирил философ “ Голи са без книги всички народи”. За да оцелеем като нация.
Изминали са 150 години от издаването на „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Заслужава си да го имаме в библиотеките си. За да помним. За да се знае кои сме. За да ни има.
Димитър Щастливов Табаков
ПМГ “Добри Чинтулов”, 8 клас
Сливен декември 2011г.
