III място от Втори Национален конкурс за есе на Институт за етнология и фолклористика към БАН София 2012 г. Браво Митко!

„Червената книга на фолклора“ есе Думата история произлиза от гръцката дума Ιστορία, която означава „описание на събрани сведения”. В далечните векове, когато е нямало писменост, тези сведения се предавали от бащи на синове чрез народното творчество. Народно творчество (от анг. фолклор - от „folk” - народ, „lore” — мъдрост) е събирателно понятие за литературни произведения с неизвестен или неуточнен (анонимен) автор, (като разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни, обреди, а също и гатанки и др.). Историята (написана или разказана) е обгърната в неизвестност и затова поражда любопитство. Любопитството от своя страна създава мечти, а те те карат да искаш да узнаеш повече. Знанията правят живота ти интересен. Интересният живот е изпълнен с приключения. Това бе началото, първите ми стъпки, към изпълващия ме с безкраен интерес свят на народното творчество. Защо някои хора искат да останат в историята и какво кара други хора (археолози, αρχαίος - древен и λόγος - слово) да се ровят в миналото, за да открият сведения за живота на хората преди нас и да ни ги покажат подредени в музейни сбирки? (Музеят е място, където се събират, пазят и излагат предмети, образи и текстове, свързани с определена епоха, наука или сфера на интерес.) Всъщност историята е като математическо уравнение с много неизвестни. Зад тези неизвестни стоят не просто дати и събития, а човешки съдби. Съдби на велики пълководци и владетели или съдби на обикновени хора. Колкото и отдалечен във времето да ни се струва живота на хората от преди векове, те почти не се различавaт от нас, защото мъката на майката, загубила сина си в битката при Ахелой или Ватерло, е напълно еднаква с тази на майките, които погребват децата си при днешните войни по света. Всички онези човешки чувства не са се променили. Щастието си е щастие, а тъгата – тъга. Целите, които си поставяме, навярно са различни. Ако днес мечтаем за добро образование и блестяща кариера, то в средните векове, навярно са мечтали за нещо коренно различно. Но въпреки това, всички се стремим към осъществяването на желанията си с един и същи плам. Така, че щом чувствата ни са еднакви, то и събитията се повтарят, само личностите са различни. Затова някои хора казват „който знае историята, знае и бъдещето". Затова изследваме миналото, за да знаем бъдещето. А съхраняването на родовата памет е наградата. А пък етнографията (от гр. εθνος - "етнос" (народ) и γραφω - "пиша") е тази дисциплина, която се занимава с изследването на обичаите, традициите, бита, културата, облеклото, диалектните и говорните различия, занаятите, музикалните инструменти, семейните и родови взаимоотношения и вярвания в различните исторически периоди от развитието на даден етнос. Така например в българската ентография се изучават културните различия между основните български етнографски групи - шопи, добруджанци, тракийци, македонци , балканджии и др., които принадлежат на един етнос - българския, но имат различия в говора, облеклото, народното творчество и някои традиции и обичаи. Вече сме 21век. Век на интернет. Науката се развива, създават се нови технологии. Можем да общуваме с хора от целия свят. Езикът също се развива. Създават се нови думи, а други изчезват. Възприемаме празници от други народи и се опитваме да ги свържем с нашите. Червената книга на България е списък със застрашени, изчезващи и изчезнали неща, например: биологични видове, народни песни, обичаи и традиции, разпространени на територията на страната ни. Реших да ви покажа България, като направим една фолклорна разходка през етнографските и области, като разлистим червената книга. И ето, представете си, стоя на брега на Дунав, яхнал черно конче. Там, където хан Аспарух е стъпил. В шепата стискам българска пръст. Пред мен се е ширнала равна Добруджа: ”Лале ли си зюмбюл ли си, гюл ли си?” - дочувам далечен, тих напев. Препускам сред море от златно жито. Около мен се носят песни на жътварки. Спирам да послушам, но врано конче не трае. Рипна, препусна и ето ни на Балкана. На Сините камъни, на Слънчева поляна. От върха на планината виждам житните ниви на Тракия, под парещите слънчеви лъчи. Безкрайни градини изпълнени със слънчогледи, насочили златни глави към небето. “Тракия - равна градина в нашата мила родина”. Когато се тракийци уморат, та седнат и да си починат, пък тогава нека пак песен извият. От ония песни тъй тъжни. Песни за Индже войвода, за оная майка горкана де син и Балкана хванал. Че ми е драго да пея. Мило ми става на сърце. Душата ми песен носи. Литни ми песенчице, литни на далеко, на далеко към Петрова нива. Дето Странджа в полите си е свила. Там се пее, свири и нестинарките хоро играят, жарта им гори нозете, а те се молят не спират на св.Константин и Елена. Сменят се картини прекрасни, текстове тежки, мелодии нежни. Не стигат песните да изкажа що е ми е на душата. И бият го българинът, а той пее не спира. От нейде пак глас се зачува: „Еничари ходят мамо, от село на село, мъжки рожби вземат мамо, еничари правят” И майките плачат, и децата пищят, и само вярата им остава едничката, непогазената. И в църква ги затварят майките, децата. Седмици глад и жажда! Безверниците стрелят по църквата, палят я и тя се срутва над главите на християните. Остава само тя - вярата и кладенеца изкопан с голи ръце, за да намерят вода за децата. Пък възседнах конче и се спуснах през гора зелена. Бяга конче, бърза, златно слънце иска да надбяга, през долина с рози-трендафили. Преди зора да зазори да стигне там долу в Софийското поле. Да види как да бранят христовата вяра са тръгнали кон до коня, юнак до юнака, сабите им като ясно слънце а войводата им сам цар Иван Шишман. Да види как Витоша се е извисила, като орел над софийско. И като погледнах надолу видях весели шопи. Един копае - десет пеят: “От доле идат шопи ергене, на глави носат овчи калпаци, на нозете им свински опинци. Кога одат, одат и окат, че от Искаро дълбоко нема, че от Витоша по висока нема. Ой, шопе, шопе, дявол си шопе!.” Пеят и се смеят. Като пеят силно подвикват ”Де си Марко, Марко кралевиче да свободиш три синджира роби?”. Със здраве, им рекох! А конче изцвили и напред се завтече. Цял ден не стига да пребродя родина мила. И така. Очи видяха що видяха: Рила, Пирин, Родопите и Странджа съзряхя. Малко ли врано конче лудува, из Тракия и Добруджа! И колко много си припомних, и колко ново научих. Сърцето ми пак затуптя силно, че ми е мило за родината. От когато ярко слънце на небосвода изгрее, докато мрак припадне и луна заблести. Щях да пея със глас меден. Да пея песни от Пирин: За Йованината изгора. Да пея за Яне Сандански - що за народ загина. За Миле поп Йорданов, за Гоце Делчев и сговорна дружина. Да пея песни Родопски - за Руфинка лична невяста. Що си е болна легнала на високата планина! За Делю хаидутин. Дето се бие с турците да не му потурчат селото, и в селото момите. Да ми се носи песен из Шар голяма планина. Притурила се и затрупала два овчаря, на мъдрост ни научила, че „любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба”. И за хубава Биляна, дето платно бели на Охридските извори. Че, ми са мили песните на мойта родина, с кръв са писани, тежки и изстрадани. Имаме такъв прекрасен фолклор, а не го ценим достатъчно и току-виж ни го присвоили. Да започнем от тракийската и родопска области. За тях гърците претендират, че това е гръцки фолклор. Същото е и със Добруджа, този път Румъния е страната, която има претенции. За македонската фолклорна област, всички знаем колко заплетена е историята. Дори и шопско не си е само наше, по-голямата му част е в България, а останалите земи се разпределят между Македония и Сърбия. Като сърбите, освен песните си присвояват и шопската салата, като я наричат Сръбска. А освен това ние сами го изопачаваме чрез попфолка. Но има надежда, четох, че е открита първата дискотека, в която се играят само народни танци и звучи само народна музика. Българския фолклор е нещо уникално - чист и прекрасен като капка роса, огряна от слънцето, като бистра и студена изворна вода. Вярвам, че един ден българския фолклор отново ще се възроди и заобича, защото в песните е вграден българския дух. Не може да има човек, който да не харесва народната песен. Просто не се е вслушвал... Димитър Щастливов Табаков ПМГ “Добри Чинтулов”, 9 клас Сливен

Леда и дядо

София август 2012

Созопол, к-г "Смокиня" 2012

,

Неекааа, нека да е лятооо.. !

Концерт Зала "ЗОРА" Сливен 01.06.2012

Таланти и поклонници на Копакабана !

Иван Кавръков(р-л трио пиано), Александър Таргов и Димитър Табаков (китари)

Първа награда за есе: Регионален конкурс по случай 15 години ХГ "Дамян Дамянов" - Сливен 2012 г. - Браво на Димитър !

Родино моя! Колко те обичам!
„Благодаря ти, българска обител,
че сбра в разкъсаната ми снага,
икони и бунтарски знамена,
олтари на неверие и вяра.”

Meчтая да пътувам. Но накъде да тръгна... Може би към Антарктида или към Хаваите! Копнея да видя нови хора, нови Светове и Галактики. Представям си, че пристигам на някой остров, където господар е Природата, че пътешествам из дивите гори на Амазония, че откривам водопада Анхел, че се нося из водите на Мъртво море, или в дълбините на самата Марианска падина... Препускам с Аспаруховите войни. Сещам се как хан Аспарух забил на брега на реката прабългарското знаме – конска опашка, и казал - "Тук ще бъде България!" Учили сме за покръстването на българите от княз Борис, за златния век на Симеон, за двамата братя измислили нашата азбука, за ослепените Самуилови войници, за Левски. И още много славна история.
Образът на България. Колко пъти съм си го представял? И всеки път ми се е виждал по-красив и по-красив. И винаги толкова различен. Някой виждал ли е две еднакви планини? Някой пил ли е два пъти от една и съща вода? Има ли еднакви облаци? Всеки път, по който вървим, един и същи ли е? Всички ние на тая земя еднакви ли сме? Не, не сме! Но ни обединява едно нещо - това, че сме българи. Това, че езикът, на който говорим, е български. Това, че когато някой каже “нашето знаме”, в паметта ни изплуват облаци бели в небето над родната земя. Зелени поляни, натежали от капките роса. Кръв червена - напоила земята ни.
Стоя на брега на Дунав, яхнал черно конче. Там, където хан Аспарух е стъпил. Пак в шепата стискам българска пръст. Пред мен се е ширнала равна Добруджа.
Препускам сред море от златно жито. Около мен се носят песни на жътварки. Спирам да послушам, но врано конче не трае. Рипна, препусна и ето ни на Балкана. На Сините камъни, на Слънчева поляна.
От върха на планината виждам житните ниви на Тракия, под парещите слънчеви лъчи. Безкрайни градини изпълнени със слънчогледи, насочили златни глави към небето. “Тракия равна градина в нашата мила родина”. Когато се тракийци уморат, та седнат и да си починат, пък тогава нека пак песен извият. От ония песни тъй тъжни. Да пея за оная майка горкана де син и балкана хванал.
Че ми е драго да пея. Мило ми става на сърце. Душата ми песен носи. Литни ми песенчице, литни на далеко, на далеко към Петрова нива. Дето Странджа в полите си е свила. Там се пее, свири и нестинарките хоро играят, жарта им гори нозете, а те се молят не спират на св.Константин и Елена.
Сменят се картини прекрасни, текстове тежки, мелодии нежни. Не стигат песните да изкажа що е за мене България. И бият го българинът, а той пее не спира. От нейде пак глас се зачува: „Еничари ходят мамо, от село на село, мъжки рожби вземат мамо, еничари правят” И майките плачат, и децата пищят, и само вярата им остава едничката, непогазената. И в църква ги затварят майките, децата. Седмици глад и жажда! На края безверниците стрелят по църквата, палят я и тя се срутва над главите на християните. Остава само тя - вярата и кладенеца изкопан с голи ръце от хората, за да намерят вода. Родино за тебе живота си дадоха. За тебе Батак 5000 души жертва даде на неверниците, че да е България свободна!
Пък възседнах конче и се спуснах през гора зелена. Бяга конче, бърза, златно слънце иска да надбяга, през долина с рози-трендафили. Преди зора да зазори да стигне там долу в Софийското поле. Да види как да бранят христовата вяра са тръгнали кон до коня, юнак до юнака, сабите им като ясно слънце а войводата им сам цар Иван Шишман.
Да види как Витоша се е извисила като орел над софийско. И като погледнах надолу видях весели шопи. Един копае - десет пеят. Пеят и се смеят. Като пеят силно подвикват ”Де си Марко, Марко кралевиче да свободиш три синджира роби?”. Със здраве, им рекох! А конче изцвили и напред се завтече.
Цял ден не стига да пребродя родина мила. И така. Очи видяха що видяха: Рила, Пирин, Родопите и Странджа съзряхя. Малко ли врано конче лудува, из Тракия и Добруджа! И колко много си припомних, и колко ново научих. Сърцето ми пак затуптя силно, че ми е мило за родина.
От когато ярко слънце на небосвода изгрее, докато мрак припадне и луна заблести. Щях да пея със глас меден. Да пея песни от Пирин: За Йованината изгора. Да пея за Яне Сандански - що за народ загина. За Миле поп Йорданов, за Гоце Делчев и сговорна дружина.
Да пея песни Родопски - за Руфинка лична невяста. Що си е болна легнала на високата планина! За Делю хаидутин. Дето се бие с турците да не му потурчат селото, и в селото момите.
Да ми се носи песен из Шар голяма планина. Притурила се и затрупала два овчаря, на мъдрост ни научила, че „любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба”. И за хубава Биляна, дето платно бели на Охридските извори.
Че, ми са мили песните на мойта родина, с кръв са писани, тежки и изстрадани.
На финала ще завърша с една история. История, която много обичам да разказвам.
Когато бог създал земята, започнал да дава земи на различните народи! Дал що дал. Раздал всичката земя. Не останала само за Българите. Затъжили се те и заплакали. Тогава бог рекъл: “Не плачете, не тъжете, българи. Вижте, не ми остана земя, която да ви дам, но ми остана едно кътче, кътчето, в което живея. Давам ви го - вие само го пазете.” И българският народ, от тогава до днес, пази своя рай, завещан му от бога.
Искам да остана в нашия рай, България, защото:
- небето се оглежда в бистрите езерата на Рила!
- звездите най-ярко блестят над Пирин!
- Балканът пази спомена за Ботев и Караджата!
- Родопите останаха непокорени и в тях ехти камбанен звън!
- в Добруджа е побит мечът на Аспарух!
- опълченците все още бдят на Шипка!
- въпреки границите Вардар, Струма, Места и Марица се срещат в Бялото море!
- враговете на България още помнят вика „Напред! На нож”!
- нито едно българско бойно знаме никога не попадна в плен!
- моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура!
- държавата ни отвоюва своята над 13-вековна история на Балканите! В Европа!
- България е моята Родина!
- харесвам малките затънтени градчета, в които всички се познават.
- Обичам миризмата на дъжда и тревата.
- Обичам топлотата на близките ми хора.
И защото тук е моят дом!

Димитър Щастливов Табаков
ПМГ “Добри Чинтулов”, 8 в клас
Сливен

I награда от Национален ученически конкурс за есе „За да се знае кои сме и за да ни има (Делото на Братя Миладинови)” - БРАВО МИТКО !

За да се знае кои сме и за да ни има
(Делото на Братя Миладинови от погледа на съвременника)

През хилядолетната история на България нашият народ е преминал през много години на величие и години на потисничество.
Създаването, изграждането, развитието на държавата ни е свързано с приобщаването на българите към християнските добродетели и култура.
След многото битки с византийци и варвари от юг се задава нова опасност – османските турци. Вместо да се обединят пред общия враг, балканските народи отказват съюза, предложен от Византия. Те губят битката при Косово поле и Никопол. Завоевателите превземат крепост след крепост.
Годината е 1396. Ордите на султан Баязид I окончателно сломяват съпротивата на народа ни и превземат Видинското царство. Покорени са всички наши земи. България пада под турско иго за 500 години. Съграденото от поколения е разрушено.
Така моят народ попада под робство, а България става част от османската държава.
Но народът не се примирява с новата власт. Не иска да дава децата си за еничари. Не иска да пълни сараите на султана с красивите си дъщери. От малката искрица на надеждата се раждат пожарите на Търновското и Чипровското въстание. Неуспехът им не сломява духа на българите. Появяват се хайдутите. От лични отмъстители по-късно те стават борци за национална свобода.
Годината е 1762. Един монах пише книга за славната историята на един поробен народ, за да повдигне духа му. Паисий, Софроний, Иларион Макариополски, братя Миладинови, Левски, Ботев обединяват народа за борба за българска църква, за светско образование, за самостоятелна държава, за свобода.
България, смазана от петвековното робство, продължава да стене. Губи децата си. Губи земите си. Но българският език продължава да живее.
Годината е 1861. Тогава се издават „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Само този сборник да бяха направили е достатъчен имената на двамата братя да влязат в историята на нашия народ.

Димитър Христов Миладинов
Наум Христов Миладинов
Константин Христов Миладинов
Трима братя родени в Струга, на брега на Охридското езеро. Български възрожденци, учители-просветители, фолкролисти. Обявени за „царски душмани”, арестувани и затворени. Димитър и Константин умират от тиф в цариградските тъмници през 1862 година.
Това е историята на хора, които мечтаели да осигурят бляскаво бъдеще на един народ.
Всичко започва, когато руският проф. Виктор Григорович посещава Охрид. Там той се среща с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Харесва и записва българска песен, изпята от майката на Миладинови. Димитър обещава да събере и изпрати още фолклорни песни. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език.
Константин Миладинов обработва събраните в Македония народни песни. През 1860 г. във Виена се среща с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер с молба за помощ. Епископът се съгласява, но поставя условие, книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се с думите:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми, това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“.
В „Епопея на забравените" Иван Вазов дава израз на почитта на българския народ към делото на Миладинови. Той поставя двамата братя в редицата на мъчениците на национално ни възраждане. Поетът свързва техния подвиг на народни будители и просветители с голямото значението на сборника им.
Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на тези песни? Защо е трябвало да жертват живота си в онези тъмни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им?
Било е време, когато младите българи, учили в Атина, се завръщали в родината си, „ставали учители по гръцки език и разпространители на гръцки идеи, срамувайки се да се нарекат българи, макар техните роднини да не знаят нито една гръцка дума"
Тъкмо в борбата срещу гърцизма, за въвеждане на родния български език в църкви и училищата, се състои основният смисъл на делото на двамата братя. Те из¬ползват „народното поетическо творчество” като могъщо средство за повдигане на патриотичния дух на българите. В песните е описано героичното минало на народа с богатството и красотата на българския език, описани са битът, ле¬гендите и преданията на българския народ.
XXI век е. Век на интернет и нови технологии. Науката се развива. Хората стъпиха на луната и вече гледат към Марс. Можем свободно да пътуваме в света, да общуваме с различни хора и на различни езици. Нашият Език също се развива. Днес той е официален в Европейския съюз.
Това дължим на братя Миладинови. Те не са позволили българският език да се загуби под натиска на турските и гръцки поробители. Те са едни от тези борци, на които трябва да благодарим, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език.
И днес има хора, които се срамуват, че са българи. Пишат на латиница, използват чужди думи. Ето защо, когато някоя чуждица ни се стори нова, модерна, по-удобна от съществуващата българска дума, да си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни.
И днес има нужда да се замислим над думите на Кирил философ “ Голи са без книги всички народи”. За да оцелеем като нация.
Изминали са 150 години от издаването на „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Заслужава си да го имаме в библиотеките си. За да помним. За да се знае кои сме. За да ни има.

Димитър Щастливов Табаков
ПМГ “Добри Чинтулов”, 8 клас
Сливен декември 2011г.